Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.08.2014 16:04 - 100 години от рождението на Хулио Кортасар
Автор: sarcezlatna Категория: Изкуство   
Прочетен: 3015 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 26.08.2014 16:08


" Да си жив винаги изглежда като цена на нещо."
                                                  Хулио Кортасар


image   "Хулио Кортасар (1914-1984) се ражда в Брюксел в семейството на аржентински дипломат. Прекарва болнавото си детство си в Буенос Айрес, главно в леглото с книга в ръка, а през 1951-ва емигрира във Франция, където ще прекара целия си живот оттам насетне, ще работи като преводач към ЮНЕСКО и ще публикува книги, разтърсили световната литературна сцена: от сборници с разкази като „Край на играта" и „Истории за кронопи и фами" до романите, сред които се извисява шеметното творение Игра на дама. В късните си години Кортасар е политически активен, бранейки лявата вълна в Латинска Америка.
Чел съм, че заедно с Марио Варгас Льоса Кортасар е най-влиятелният сред младите писатели автор от латиноамериканския бум. В писането му си личи отпечатъкът на друг забележителен аржентинец - Хорхе Луис Борхес; няма спор колко дължи и на френския сюрреализъм, но специално в тези новели ясно се очертава и сянката на Кафка. Отделно от това, не са много писателите, които така безпроблемно да се свързват с други изкуства. При него джазът наистина не е просто харесвана музика, а начин на живот и начин на писане. Колкото до киното - да кажем, че Антониони съвсем не е единственият режисьор, посегнал към текстовете на Кортасар."

Текст Ангел Игов
  image Поема

Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права
коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е
и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.

Освен това - обичам те и има време, а е и студено.

превод: Стефка Кожухарова   image   Пет последни поеми за Крис

1.
Сега пиша птици.
Не ги виждам да идват, не ги избирам,
изведнъж са там, това са,
ято думи,
кацащи
една
по
една
по жиците на страницата,
писукащи, кълвящи, дъжд от крила
и аз – без хляб да им дам, само
ги оставям да дойдат. Може би
това е дърво,

а може би
любовта.


2.
Снощи те сънувах
жрица на Секмет, богинята с лъвска глава.
Тя – гола в порфир,
ти – лъскава гола кожа.
Какъв дар ѝ подаваше на дивашката богинята,
която гледаше през твоя поглед
един вечен и неумолим хоризонт?
Чашата в ръцете ти съдържаше
тайното възлияние, сълзи
или менструалната ти кръв, или слюнката ти.
Във всеки случай не беше сперма
и сънят ми знаеше,
че дарът ще бъде отхвърлен
с бавно презрително ръмжене,
така, както винаги си го очаквала.

После, може би, вече не знам,
ноктите – в гърдите ти, задоволявайки те.


3.
Никога няма да разбера защо езикът ти влезе в устата ми
когато се разделяхме в твоя хотел
след приятелска обиколка на града
и прецизно напасване на дистанции.

В един момент си помислих, че ми даваш
бъдеща среща,
че отваряш ничия земя, междуцарствие,
където да достигна твоя педантичен мъх.
Обкръжена от приятелки ме целуна,
аз – изключението, чудовището,
а ти – злословещ нарушител.

Я да разберем с кого се целуваше,
с кого се разделяше.
За момент бях щастливият наместник,
който понякога намира в слюнката си
кратък вкус на орлови нокти
под южни небеса.


4.
Бих искал да съм Тирезий тази нощ
и в бавно очакване по корем
да те приема и да стена под твоите камшици
и хладните ти медузи.

Знаейки, че е часът
на повтарящата се метаморфоза,
и че като слезеш във вихъра от пяна
ще се отвориш плачейки,
сладко нанизана.

За да се върнеш после
в твоето тиранично кралство на фаланги,
в обсадата на кожата ти, мокрите ти октоподи,
докато се измъкнем заедно и достигнем прегърнати
пясъците на съня.

Но не съм Тирезий,
а съм само еднорогът,
който търси водата на твоите ръце
и намира между бърните
шепа сол.


5.
Няма да те уморявам с повече поеми.
Да кажем, че ти казах
облаци, ножици, скоби, моливи,
и все някой път
ти се засмя.

превод Александър Сандев      image   liternet.bg/publish3/vkonstantinov/hulio-kortasar.htm


imageimageimage

"...Между Мага и мен думите израстват като тръстики, делят ни едва няколко часа и няколко пресечки, а мъката ми вече се нарича мъка, любовта ми се нарича любов...Ще чувствам все по-малко, а все повече ще си припомням, но какво е споменът, ако не език на чувствата, речник на лица и дни, и ухания, които се връщат в речта като глаголи и прилагателни, хитро изпреварват нещото само по себе си, чистото настояще, като ни натъжават или ни поучават компесаторно, докато самото ни същество не се превърне в компенсация- лицето, което гледа назад, отваря широко очи, истинското лице постепенно се изтрива както по старите снимки и всеки, който и да е от нас, изведнъж става Янус. Всичко това го казвам на Крьовел, но всъщност говоря на Мага, сега, когато сме толкова далеч един от друг. И не й говоря с думите, послужили само да не се разберем; сега,когато е вече късно, започвам да подбирам други, нейните, обвити в нещо, което тя разбира и което няма име, аури и напрежения, които насищат въздуха между две тела или изпълват със златен прашец стая или стих. Но не сме ли живели все така- в непрекъснато сладостно взаимно нараняване? Не, не сме живели така, тя би искала, но аз пак въведох взаимния ред, който прикрива хаоса, като същевременно се преструвах, че потъвам в дълбините на живота, а всъщност докосвах страховитите му води само с върха на пръстите си. Има метафизически реки, тя плува в тях, както  лястовицата се носи из въздуха, обикаля замаяна около камбанарията, спуска се, за да улови порива и да се издигне по-устремно нагоре. Аз описвам и дефинирам, и желая тези реки, а тя плува в тях. Аз ги търся, намирам ги, гледам ги от моста, а тя плува в тях. И не го знае, също като лястовицата. Няма нужда да знае като мен, може да живее в безпорядък, без да я задържа никакво съзнание за ред. Нейният загадъчен ред е именно този безпорядък, това бохемство на тялото и душата, което и отваря открай докрай истинските врати. Животът и е безпорядък единствено за мен погребаният в предразсъдъци, които едновременно презирам и уважавам. Аз осъден неизбежно да бъда оправдан от Мага, която ме съди, без да го знае. О, пусни ме да вляза, позволи ми някой ден да видя как виждат твоите очи."
                                                                                                                      Из "Игра на Дама"
www.litclub.com/library/prev/cortazar/rayuela.html


                     imageimage
Цвете и кроноп

Един кроноп намира самотно цвете сред полята. Първо понечва да го откъсне, но решава, че е ненужна жестокост, и коленичи до него, и весело се заиграва с цветето, ето така: духа го, за да затанцува, жужи като пчела, поема аромата му и накрая ляга под цветето и заспива, обгърнат от велик покой.

Цветето си мисли: " Като цвете е."

                                                                                Из "Истории за кронопи и фами"




 



Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sarcezlatna
Категория: Лични дневници
Прочетен: 546422
Постинги: 65535
Коментари: 570
Гласове: 5030
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031