... щом миналото почне да боли,
а бъдещето никакво го няма,
аз слизам пак на черните скали
обрасли с водорасли – гнила слама,
вълните чепкат пенести валма
и лодките се връщат от ачика,
а аз ти пиша своите писма
на пясъците с клечка от тръстика,
разказвам ти за есенния дъжд,
за млъкналите рибешки зеници –
объркани признания на мъж,
не отлетял на юг с ятата птици,
морето ги зачерква със замах,
и почвам да ги пиша отначало,
щом миналото с теб е шепа прах,
и бъдещето иде ми нахалос,
защо не дойдеш? – моето море
пред теб сега разгъва си килима...

Ще ти наметна своето сетре
и ще ни бъде топло цяла зима.

Прекрасно стихотворение, Валери!
Хареса ми! Силно е!
Поздрави от Планината!

Представих си всичко, неотлетяла птичко!
Дано там, в плитчината, пристигне и момата...
Дали ще е сирена морска или нимфа горска?
Пожелавам на поета да не е проклета...
А тук, в Калофер, дъжд вали, Слънце грее, мечка се жени.
Денем камбаните бият, нощем се стреля на поразия.
Кажи ми, не е ли това есенна магия?

П и е р

Благодаря, Индирам, поздрав на Планината от морето!
Чу

Пиер, все по-опасно задобряваш в римите! :-)))))))))
Чу

Няма нищо повече от сегашния момент, Чу, тъжен е поводът да спомена Главната улица, но песента казва много.
nalia

Бог да му стелне най-меките си треви, Налия...
Много го обичах.
Чу